За нас

 

 

Japon_BG

RelateEstate

bodega

Nauka



Нашите дейности

„Отечествен фронт”: Държавата емиграния или как се преуспява в европа с… гайда
Тази събота, 24 юли, социалният ъндърграунд продължава онази война, която предаването „Емигранти” не можа да довърши.
„Обвиняват ни, че не пускаме щастливи истории. Ето ви една такава, която не е ваша, но може да стане.” – разказва Мартин Карбовски. – „Днес ще ви покажем най-успелите хора с гайда в Европа. Те живеят в Мадрид, започнали са наистина с една гайда в метрото, но днес имат магазин, кафене, собствено списание, агенция за недвижими имоти и прочие бизнес.
Те са обикновени българи, които няма да се върнат. Това е предаване за политици, но понеже те са на море – гледайте вие, така поне ще видите малко Мадрид!”
Бойка и Пламен са в Испания от юли 1999 година. Пламен отива на турне с ансамбъла, в който свири на гайда и решава да остане там – без документи, без пари, без осигурена работа – само с помощта на приятели.
Първите му две години и половина са доста хъшовски – свири на гайда в мадридското метро и разплаква минаващите оттам българи. Именно там среща и съпругата си Бойка, която също е останала в Испания без необходимите документи.
Завършила испанска филология и непримирима към проблемите и отношението на администрацията и институциите в България, Бойка изоставя успешния си бизнес с езикова школа в София, за да се впусне в несигурността на нелегалната емиграция.
Когато испанските власти обявяват, че всеки, който може да докаже, че е дошъл в страната преди месец юни 1999 г., ще получи разрешение да остане легално, двамата решават да помолят един свещеник да излъже. И… получават неочаквана помощ – свещеникът подписва документ, че ги познава преди посочения срок.
В момента, когато Пламен и Бойка получават равни права с испанците, те се развихрят така, че днес 3-годишният им син Виктор учи в частен колеж.
„Ние сме като плевелите – дайте ни само добра почва и тор и ще видите какви плодове можем да сътворим!” – коментира Карбовски. –
„Това е най-тежкият въпрос – защо това развихряне не се случва никога в България, на родна почва, с родната тор, мама му стара?!
Представяме ви едно семейство емигранти в „Отечествен фронт” – те са Бойка и Пламен и животът им е успешна битка в емиграция – сигурен съм, че като ги видите, веднага ще си потърсите билет за Гранада…
Но всъщност ви разказваме за тяхното дете. Като гледате тези хора, какво ли ще е тяхното дете! Аз ще ви кажа – то ще е испанец!
Кратките и ясни отговори от Виктор – „Ти какъв си? – Българин. Къде искаш да живееш? – В Испания!”…
Плачете там близо край град София! Още едно „аз съм българче” по-малко за днес.
Ако още не сте си купили билети за Испания, трябва да знаете, че там е трудно, ама става. У нас също е трудно, ама не става.
Изборът е предрешен – особено за хора, които искат да направят нещо в живота си. Ние оставаме тук с баба и дядо. За тях е късно да станат испанци. Те бяха социалисти и демократи, левскари и цесекари, звеноводи и партизани, капиталисти и пролетариат…
Днес обаче техните деца са само един тип – испанци! Само един тип – чужденци! Защото държавата е Емиграния – там всички са равни.”



 

Бойка и Пламен започват с гайда в метрото, днес живеят в най-скъпия квартал на Мадрид. Мелодията на успеха.

Католически свещеник им урежда испански документи с благородна лъжа.

Това е история за двама българи, една гайда и мелодията на успеха. В началото тя звучи в мадридското метро. Днес – в един от най-скъпите квартали на испанската столица. Бойка и Пламен са сред най-успелите българи в Испания. Живеят в Мадрид. Започнали са с една гайда в метрото, но днес имат магазин, кафене, собствено списание, агенция за недвижими имоти и прочие бизнес. Те са обикновени българи, които няма да се върнат. Те са добрият пример за това колко лошо работи България.

Бойка и Пламен са в Испания от юли 1999 година. Не заминават заедно за Мадрид. Пламен отива в на турне в Испания – с ансамбъла, в който свири на гайда. След като участията им приключват, решава, че няма да се върне в България. Остава там без документи, без осигурена работа и с 600 марки в джоба. Остава с помощта на приятели и с уговорката, че ще се издължи, когато си стъпи на краката. През първите две години и половина емиграция Пламен свири на гайда в мадридското метро и разплаква минаващите оттам българи. Изкарва по около 50 евро на ден и постепенно нещата се нареждат. В метрото той среща и бъдещата си съпруга – Бойка. Тя също е емигрант без документи. Бойка обаче не е отишла в Испания, за да изкарва евро. Не е икономически емигрант, а по скоро идеологически. Завършила испанска филология и непримирима към проблемите и отношението на администрацията и институциите в България, Бойка
изоставя успешния си бизнес с езикова школа в София, за да се впусне в несигурността на нелегалната емиграция. Оказва се обаче, че в добре устроената Испания всеки трябва да е добре устроен, за да успее. А когато нямаш документи, системата просто не те допуска. За упоритите и целенасочените обаче има щастливи обрати.

Един ден испанските власти обявяват, че всеки, който може да докаже, че е дошъл в страната преди месец юни 1999 г., ще получи разрешение да остане легално. Проблемът е, че Бойка и Пламен са в Испания от юли 1999. Двамата решават да помолят непознат свещеник от голям католически храм в Мадрид да постъпи благородно и да излъже заради тях. И падрето подписва документ, че ги познава преди посочения срок. Така те получават дълго чаканата възможност за реализация в страната, в която не са родени, но мечтаят да живеят. До днес те живеят в скъп квартал в Мадрид, започнали са наистина с една гайда в метрото, но сега имат магазин, кафене, собствено списание, агенция за недвижими имоти и прочие бизнес. Днес 3-годишният им син Виктор учи в частен колеж
И предпочита да живее там, където е роден – в Испания. Днес това семейство успява да аргументира бягството си. Те не се оправдават, че са избягали, а ни дават няколко примера от живота си преди и след емиграцията, за да докажат, че за децата им ще е по-добре да пораснат извън България. Защото в България никога не са имали сигурността, която имат в Испания. Защото, когато е раждала дъщеря си у нас, медицинските сестри са казали на Бойка: “Когато го правеше, ти беше хубаво, а сега викаш, а?!”. A, когато е раждала сина си в Мадрид, е чула само “Бъди спокойна, ще се грижим за теб като за принцеса”. Защото умният човек осъзнава, че не може да е щастлив и спокоен само защото бизнесът му върви. Умният човек знае, че когато инвестира енергията си в една държава, тя трябва да му се отплаща с качествени условия за живот, с добро здравеопазване, с работеща бюрокрация и с обозримо бъдеще за децата му.

Някои българи успяват да постигнат завидната емиграция, защото някак са се откъснали от робското ни самосъзнание и са отишли на война За Бойка и Пламен и животът е успешна битка в емиграция. Единственото нещо, което тези хора са оставили в България, са техните родители. И те казват: “Стягам се, защото трябва да им помагам.”

Иначе за тях България остава обичано “духовно понятие”, но съвсем не е обичана държава. И едва ли е мястото, където те ще поискат да остареят. Съветът на успелите към бъдещите им последователи е: “Пригответе се! Много е трудно. Но ако сте бунтовници, няма да се примирите там и ще дойдете, за да се справяте тук. Тук е трудно, ама става.” И у нас е трудно, ама….
Надя Теодосиева
Мартин Карбовски



Бойка и Пламен Пеневи гостуваха в студиото на “Денят започва по БНТ

Бойка и Пламен Пеневи гостуваха в студиото на “Денят започва”. Двамата живеят в Мадрид и популяризират българските народни танци там.
Разказа им вижте във видео.



За живота, грешките и израстването

Те не влизат в стереотипа “скромна женица от България“, дошла да припечели някой лев (пардон – някое евро) в Испания. Напук на всичко, и понякога на себе си, те са успели да превърнат оцеляването в стилно хоби.

56_1_spainСкромност и търпение. Казват, че това са качествата, които помагат на българките да се “закрепят“ в Испания. Да станат предпочитани домашни помощнички, или internas на заможни и недотам заможни домакинства. Стереотипът на отрудена и твърде скромна “леля“ от България е толкова разпространен на иберийския полуостров, че мисълта за българките като обслужващ персонал става поне толкова натрапчива и притискаща като мадридския летен задух.
На този фон историите на няколко жени, обърнали стереотипа с хастара му навън, ти идват точно като ледено мохито в застиналата жега: едновременно стипчиво (защото всеки път към успеха крие своите лимонено-кисели моменти) и освежаващо. Както и леко опияняващо, защото в тези истории има достатъчно адреналин и неочаквани обрати да се напълнят поне сто епизода от някой протяжен сериал. Съдбите на Бойка, Ася, Петя и Милена са поредното потвърждение на онова старо съмнение – че реалността надминава по изобретателност художествената измислица.

Четири пъти съм почвала живота си отначало.

казва Бойка де Ванегас толкова непринудено, все едно става въпрос за смяна на зимното палто. “Може би просто живях много бързо… Чак на 30 започнах да разбирам какво искам за себе си, но това не е толкова зле: има хора, които цял живот не го разбират. Сега мога да кажа, че съм в paz, в мир със себе си.“ На своите тридесет и пет години сеньора де Ванегас наистина изглежда в комфорт със себе си. Спокойствието “ е заразително, но то не е застинало и стерилно. Напротив – при най-малкото зачекване на някоя любима тема Бойка изпада в лека еуфория. Да наблюдаваш вълнението “, докато обяснява как си разменя мейли с Пауло Куелю например, подсеща за онази дефиниция на Айн Ренд за истинската радост: тя значи вълнение без чувство за вина.
Всъщност така Бойка говори за целия си живот – с вълнение и без чувство за вина въпреки грешките на растежа и всичките авантюри. А ако фамилията Де Ванегас ви звучи съвсем небългарско, не бързайте със заключенията – защото Бойка си е съвсем от родните географски ширини. Нещо повече, по собствените “ думи тя е от “много боен македонски род“. Неслучайно винаги носи в портфейла си една снимка на дядо си, Иван Тутев от село Бельово (на 20 километра от гръцката граница). Снимката всъщност е изрезка от вестник, която показва дядото “в македонско облекло“. Колкото до фамилията Де Ванегас, тя е на първия съпруг на Бойка – инженер от Никарагуа.

Запазих това фамилно име, защото то продава – vende

помага ми за адаптацията в Испания – споделя малкия си “трик“ Бойка. Тя заминава за Никарагуа с бившия си мъж, от когото е и дъщеря “, едва на 21 години. Той следва в България, типичен пример за “студентската любов“. За да е с него, Бойка се опълчва на целия си род. Заминава против волята на семейството си. В Никарагуа печели конкурс и става шеф на катедра по испански в частен университет. Занимава се с научна работа, като целта на изследванията “ е да обясни защо и как не само испанският, който се говори в Испания, е правилният. Научният “ труд всъщност е против расизма в езика. Тъкмо когато Бойка се усеща на мястото си в новата страна, идва сътресението: поредното голямо влюбване.
Той е никарагуанец, шеф на катедрата по право в университета “. Бойка не издържа на емоционалното напрежение и… решава да се прибере в България.

“В Никарагуа ме заведе една наистина огромна любов – спомня си сега с усмивка, – и също така една огромна любов ме върна обратно в България. На 24 години се случват такива неща, може би при мен мъдростта идва доста късно. Стреснах се от това, което изживявах, от тези силни чувства, и оставих всичко. Избягах и от двамата мъже, защото и двамата ги обичах по свой си начин.

Избягах от кашата, която бях забъркала

В България Бойка започва всичко отначало. Преподава испански, занимава се “малко с бизнес“, гледа дъщеря си. Отваря собствена школа за курсове по испански, преводи и легализация на документи. Представлява Испанския институт за България и нещата тръгват доста добре. През 1999-а обаче усеща как обемът на работата “ намалява. “България все пак беше в криза. Пък и много неща не ми достигаха. Аз обичам да са галантни към мен, свикнала съм на някакъв вид ухажване в отношенията. Колкото и да обичам България, не се чувствах там комфортно. Усетих, че съм готова за промени. По това време бях започнала да чета доста философия. А чак когато си в състояние да намериш себе си, ти си готов да срещнеш подходящия човек и действително да изживееш нещо голямо.“
По типичния за нея начин (речено-сторено) Бойка стяга куфарите и заминава за Испания. Общителността “, знанието на езика и, разбира се, испанско звучащата “ фамилия “ помагат да си намери работа в агенция за недвижими имоти. Известно време Бойка е и журналист в списание от т. нар. “розова преса“ в Испания. Именно в Мадрид тя се запознава с третата си “много-много-много голяма любов“. По ирония на съдбата той е българин и няма нищо общо с досегашния свят на Бойка.
27-годишният Пламен Пенев е гайдар. Пристига в Испания на турне със сливенския ансамбъл “Българка“ през юли 1999-а. Именно по това време в Испания се появява и Бойка, но не се познават. Засичат се по-късно, когато Пламен вече свири с още две момчета в метрото. “Беше малко duro, трудно – сеща се Пламен за онзи период, от който като спомен му е останала и хернията (все пак да свириш по 8 часа на ден на гайда не е шега работа), – но по принцип в началото е така. Ставаш в 5 часа сутринта, за да си запазиш спирка.“
Като музикант в метрото Пламен имал “постоянни клиенти“. Някои оставяли сериозни бакшиши, а други (като много латиноамериканци) си тръгвали, без да се бръкнат. Испанските младежи пък често оставяли на българските музиканти chocolate (тоест хашиш) – като върховен знак за уважение. Бойка оставила 100 тогавашни песети – или 60 сегашни евроцента. Случило се на спирката на метрото Principe de Vergara. “И друг път ги бях чувала да свирят – разказва Бойка, – но никога не се спирах. Единствената музика, която ме докосва, е македонската.

Онзи ден свиреха “Йовано, Йованке“- затова се спрях и им дадох пари.“

Оттогава – декември 1999-а, не се разделят с Пламен. Оттогава в живота и на двамата са се случили доста неща. Пламен отдавна не свири в метрото, а само на концерти и в определени клубове. Зад гърба си има изпълнение на “Пласа Майор“ на празника на Мадрид (върховна чест за всеки музикант в Испания), участие в различни музикални компилации, концерти редом с фигури от калибъра на Горан Брегович, както и самостоятелен албум на групата си Rodopis – записан в същото студио, в което Антонио Бандерас записва “Desperado“. Бойка има собствена агенция за недвижими имоти в суперпрестижния мадридски квартал “Саламанка“ и твърди без излишна скромност и без суеверно плюене в пазвата (да не забравяме, че именно българският народ е автор на песимистичното “много хубаво не е на хубаво“), че е щастлива.